Страници

понеделник, 28 ноември 2011 г.

петък, 25 ноември 2011 г.

Балкан - или как да не се вземаш на сериозно


(не съдете, преди да стигнете 0:40 секунди)

Ето една страхотна балканска група: има си типичната балканска нотка, но и нещо повече - типичното балканско чувство да не се взeмаш на сериозно.
Смесица от много стилове, но, за разлика от чалгата, тука не става дума за микс от турско, сръбско и гръцко. 
Босненците са забъркали една чудна чорба от фънк рок ска пънк реге рап и фолк . 
Или иначе казано -  наследници на Kultur Shock, еволюирали Обратен Ефект + Уикеда + Хиподил, щипка 5'nizza и Горан Брегович на вкус.

вторник, 22 ноември 2011 г.

Муза




Мойта муза
е Медуза
с хиляди ръце
като Шива
тя заспива
с каменно лице

Муза моя 
е пороят - 
прелестни сълзи
на Психея
Ерос пее
с влюбени очи

Тя е Байрон - лорд
на Ин и Ян,
сякаш пиян
от тих акорд - 
струна стара
на китара

Вдъхновение.
Наяве, в сън,
в сърдечен звън.

    
                                                        ©                                        











вторник, 15 ноември 2011 г.

Араминта Помиярката от Джон Ленън









Араминта Помиярката вечно се смяфкаше. Смяфкаше се ту на това, ту на ония. Смяфкаше се вечно. Много разни враждани се влеждаха в нея и си казваха: «Защо ли пък постоянно се смяфка тая Араминта Помиярката?» Никога не можаха да подпечатнат защо тя винаги се смяфкаше навсякакво.
— Надявам се, че тя въобще изобщо не ми се смяфка на мене! — казваха си някои луде. — Все пак се надявам, раздира се, че тая Араминта Помиярката не ми се смяфка на мене.
Една дата Араминта Помиярката се надигна от войното си легло, като си се смяфкаше както обикновено с оня откачалнически смяф, заради който я зяеше цял народ.
— Хии! Хии! Хии! — смяфкаше се тя, докато слизаше на закъска.
- Хии! Хии! Хии! - задавяше се от смяф над сутрешните овестници.
— Хии!   Хии!   Хии! - прогълшаваше Араминта   в адтобуса към ръбота.
Това струскаше тъпниците и крокондуктора.
— Защо постоянно се смяфка тая подметка? — застаршително се пипаше някакъв пътникакъв, който реговно пътруваше на същия покрив и имаше правописък да знае.
«Бас държа, че никой не знае защо аз вечно си се смяфкам — каза Араминта на себе си самата лично за себе си. — Те страшно биха пискали да знаят защо постоянно си се смяфкам самичкичка. Бяс държа, че някои хора наистина биха се радвали да знаят.» Имаше право, разпира се, много тора биха го лискали. 
 
Араминта Помиярката си имаше мероприятел, който изобщо не разбираше от майтап. «Абе, нека се радва, докато може!» — казваше той. Добър човек,
— Моля ти се, Араминта, кажи ми, какво те кара да се смяфкаш толкова често? Ама да бе, да, аз понякога съвсем цирозно се бяспокоя, като започнеш с този кисък твой и предизвика той зърнения безброй и биспокойствие сред сейменството ми и моите близги.
При някое подобно избълвление Араминта избъхваше в още по-силен смяф, стигащ почти до границите на кистерията. Тя пищеше: «Хии! Хии! Хии!», като да биваше обладавана от нечестивия.
— Тая Араминта трябва да прекрасна с цвилия тоз смяф, на всякя цена трябва да прекрасне! Ще полулея, ако не прекрасне! — се чумаше внушителният глас на честивата Араминтина сърседка мисис Крамсби. Тя живееше в съседната къща и се грижеше за котките, докато Араминта беше на работа. — Никак не е лесно да се грижиш за тези котки, докато тя е на работа — и това никак не е за смяф!
Цялата улица беше започваше да се тревожи от Араминтиния смяф. Защо така, а? Нима Араминта приблазнително тридесет години не се беше смяфкала и не беше живяла там, като ги смяфкаше непрекъснато: «Хии! Хии! Хии!»; нима не ги беше дразнила? Хората започнаха да се замътяват, та да видят какво всъщност може да се направи — нали   в края на краищата те трябваше да живеят с нея. И те бяха тези, които трябваше да слушат нейното наблудничаво килотене. Та, значи, при един такъв мътинг, те врещиха да повикат на помощ приятеля на Араминта, на комуто му викаха Ричард (е, понякога Ричард Крети, но това е друга история).
— Ами не знам, скъпи приятели — рече им Ричард, който и без това ги ненавиждаше до един. Това стана при втория миткинг.
Охчивийно неш тряа сан пран — и то бърррзо! Ликът на Араминта се разпосираше над цялата срана. Народодонесението по вцицки пъхища почна да я озлежда с отравдано либидопипство.
— Какво да направя, че да се погаси този смях, който постъпателно ме пресушава да пия? Нима не съм със нея често аз разговарял най-протесто, мулех я да престане, заплашках я, придушвах я, усмолявах я, молим ти се, Араминта, престани с този смяф! Излизам вече от козината си, чишата ми ще прелее! — разправяше Ричард. Хората по улицата смърдореха юдобрително; та какво би могъл да направи той? Да си наляга парцалите.
— Да се примолим на пастора — рече мисис Крамбси. — Той сигурно може да го прогони от нея. Хората се съгласиха:
— Сигурно пасторът може да свърши тая работа, ако изовчо някой може да я свърши.
Пасторът пусна една мила мъничка усмивчица, докато добриче хора муу разбесняваха плюката. Тръкмо те бяха щели да бъдат свършили да пиказват, той воличествено се издигна от своето крескло и отсече високо и ясно:
— Какво по-точно искате да кажете?
Пасвото изпръшка и лека-полека започна да започва
отново разказа си за ужасния ужасен случай със смяфкането на Араминта.
 Значи, тя просто се смяфка, без да има някакъв спечален повод? — мъдро каза той.
— Да бе, туйто, чисто и просно — отвърна Ричард. — Сутрин, прокобед и вечер, само се смяфка като смяхната.
Спасторът вдигна поглед от къркоделието си и си отвори устите:
— Трябва да се стори нещо за това момиче, което се смяфка непрекъснато. Не е правилно.
— Наистина, не развирам, защо те ми се бърбърлят дали се смяфкам, или не се смяфкам — въздъхна Араминта, нашата търтелива жерква. — Неприядното на кражданите тука им е, че са закравили, ще го повторя, закравили са как да се смяфка човек. Поне аз мисля тъй, преподобни.
Естестисно, тя говореше пред изключително преподробния ЛАЙЪНЪЛ ХЮС. Беше отишла да го посети — дано пък той успее да й помогне по някакъв назначителен начин. Като се има предвид, че опасторът се отдаваше винаги когато трябваше да се помогне някому, струваше й се, че все пак е добре да го опита,
— Какво да ти кажа, мила моя, искам да кажа, какво да ти кажа ?
Араминта недоверчиво изгледа лигочесливия страхопикльо.
— Какво искаш да кажеш с това «какво да ти кажа»? Аз да не съм дошла да ми казваш какво да ми кажеш! Аз дододойдох тука да те помоля за помощ, а ти имаш безочиларието да ми казваш да ти кажа какво да ми кажеш! Това ли е всичко, което имаш да ми казваш? — разкраска се прежълтялата Араминта.
— Много добре разбирам как точно се чувстваш, Магаринта, аз имах един братовчед, съвсем същия, тиглица не можеше да види без очиларките си.
Араминта се изправи, обзета от нещо като растроение, пробра си пенджерите и мрачно избяга от стаята.
— Нищо чудно, че тоя успява само  три   пъти в   неделя! — възклекна тя пред група доброжилатели.

— Измина нани-на година или повече без никаква бромяна в необичайния смяф на Араминта. «Хии! Хии! Хии!» — тя се доизкапваше, пък и развеждаше всички наоколо извън кожите им.
ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ ТОЗИ ВЪПРОС НЯМАШЕ ДА ИМА КРАЙ.
Това продължи цели осемдесет години, чак докато Араминта умря, както се смяфкаше. Ала това не помогна особено на свъседите й. Всички те бяха измрели по-рано, а това беше един от многото поводи Араминта да умре от смяф.

  


четвъртък, 10 ноември 2011 г.

I

Wo immer ich gehe, folgt mir ein Hund namens Ego.


Където и да ходя, винаги ме следва куче на име Его.


- ницше

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Маска



©

     Шекспир

Не считал никой черното за цвят
преди и не ценили чернотата.
Ценят я днес; тя шества в този свят,
петни и очернява красотата.
Откак подправят злата грозота
със цветове и багри, взети в заем,
светът, прогонил вяска красота,
е станал груб и зъл, неузнаваем.
И този взор на милата - стъмен -
затуй поглежда със тъга такава 
към този, който, сам от чар лишен,
със багри хубостта опорочава

и тъй блести от много тъмнота,
че мракът ни се струва красота.

понеделник, 31 октомври 2011 г.

Babel


Say it was your Babel

Say it was my Babel

It was my Babel
Tell all people

Now you know it's over
Rolling off her shoulder
You can take a ladder to the shadows and forget
Was it how she kissed you
And then dismissed you
Was it purposeful and was it just to hook you in

Hallucinating 
Chasing
Changing
Racing
Breaking
Hating till you lost it all
Where was your girlfriend
She was not your win
Where you were going
You are on your own
He was quick to burning
He was slow to learning
Though his eyes were misted he still kissed her when she cried
You did your best to replace her
And didn't up and leave her
You befriended the harsh way it ended, now sleep tight

Hallucinating 
Chasing 
Changing
Racing
Bracing
Breaking if you lost it all
Was it all your good
Reachin into it
And when you do it
I will curve in love

I wanna be the one that should've said "You do not dare"
I'm running so far out of my head
This rain of heart that ripples my day

You can never sail by thinking away



четвъртък, 27 октомври 2011 г.

За племето абитури

ето какво се роди като хибрид между История на България и данданията около организирането на бала:



....и голяма част от племето абитури се разсели. За разлика от другите прабългарски племена кутригури, утигури и оногундури, стремящи се към изграждане на независима държава, абитурите трескаво търсеха упадъка. Ето защо абитурите се заселиха в областта Син Сити (Sin City). Там те умишлено попаднаха под властта на:

  • гръцкото духовничество (гърци + музика за душата)
  • Сръбското Турбо-Фолк княжество
  • Източнотюркския кючекчийски хаганат (да не се бърка със Западнотюркския хаганат, след чието разпадане прабългарите начело с Кубрат основават Стара Велика България!!)


ВАЖНО!! Този автентичен исторически извор не е съставен от Теофан Изповедник - смята се, че религиозният византиец бил толкова потресен от гледката на разголените представителки на абитурите, че от страх да не бъде въвлечен в плътско изкушение от Лукавия си бил камшиците към Константинопол.

Предводителят на племето абитури не е споменат в Именника на българските ханове, но се приема хипотезата, че черепът му е бил по-празен дори от чашата-череп на император Никифор I., посребрена специално за хан Крум.

Религията на абитурите е политеистична - сред почитаните от тях божества са Тони Стораро (повелител на милионерчетата), Илиян (бог на тупалките и палатките), Софи Маринова (богиня на бурята в сърцата ни, вероятно заимствана от други тъмни и съмнителни народи), Ивана (покровителка на каращите бясно на червено и правещите за нея нещо откачено) и много други.

Археологическите разкопки показват, че абитурите водят уседнал (след петата водка) и улегнал (след десетата текила) начин на живот. 

Сред абитурите е прието да се принасят в жертва собствените им черни дробове.

Учените все още спорят за значението на сакралния ритуал на късане на салфетки.

Когато просто ти е хубаво

“Мак се разсъни, изправи се, протегна се, залитна към вира, загреба с шепи вода, плисна лицето си, захрачи, плю, изплакна си устата, изпръхтя, пристегна колан, почеса си краката, среса мократа си коса с пръсти, отпи от глиненото шише, оригна се и седна до огъня.
- Ей богу, мирише на хубаво!” 

Джон Стайнбек, 
“Улица Консервна”  

събота, 22 октомври 2011 г.

Yeah I'm gonna break my

age 18.
_________________________________________________________________________

age 60.
_________________________________________________________________________
rebel spirit moves on.

събота, 15 октомври 2011 г.

Някаква шишарка



Тихичко си тананиках,
разхождайки се в парка
и нехайно аз подритвах
някаква шишарка.

Но изведнъж шишарката подскочи
и очи човешки ококори,
ядно тя дърветата посочи
и със ясен глас ми проговори.

Каза ми, че във гората
всяка взима тя се ражда,
каза ми, че я сърби кората,
отвътре сякаш нещо я прояжда.

„ ...И искам да узная аз какво е
нещото, дали въобще е мое!”
И всеки път, когато на земята пада,
започва да се бели. Кората се разпада.

„А отговорът, той ми се полага!!”
Шишарката обаче се разлага
преди да разбере какво се крие в нея.
„И всяка зима аз се раждам,
                                 и всяка зима крея...”

©






M.C.Esher Hand with Fir Cone 1921 woodcut





ОСТРОВЪТ на камен калев

Никога не съм се чувствала така, както се чувствах след финалните надписи.


Филмът предизвика толкова много теории, мисли, чувства и отговори.

За близо един час след края му в главата ми постоянно прииждаха нови и нови идеи и всяка една водеше след себе си друга.

Сещах се за неща, които отдавна съм приела за верни; осъзнавах други, които като че ли ме удряха през лицето.

И дори не знам дали авторът е искал да каже и покаже всичко това, за което си мисля,  но и няма значение.



цел  съдба  порядки  самоопределяне  страх  смисъл  преходност  истина  прераждане  
сляпо следване и възприемане на идеи срещу насочване и разбиране на смисъла 


четвъртък, 13 октомври 2011 г.

Черна стая, четири стени



Черна стая.
Четири стени.
Мракът царува,
крие ги
и ги души.
                         В черна стая
                         злото спи.
                         Страхът пирува.
                         В паяжини,
                         сенки – ти.
                                                  В черна стая
                                                  свещ се появи,
                                                  искра изплува,
                                                  тъмнината
                                                  се стопи.
                         В светла стая        
                         четири стени
                         с благодат се обрисуват,
                         вяра,
                         щастие си ти.
В светла стая
мрак не би
могъл да съществува,
светлината той
да помрачи.

©

Българската риба


от Станислав Стратиев
Българската риба е ни риба, ни рак.
Когато няма риба, и българската риба е риба.
Тя е най-мълчаливата риба в света.
И си знае защо.
Черно е не само морето, в което живее, но и тиганът, в който я пържат.
От векове българската риба се лови на чужди въдици.
И се пържи в собствената си мазнина.
Тя се ражда попче, живее като цаца и завършва като калкан.
Съвсем сплескана.
Още преди да се роди, българската риба е загубила Бяло море и Охрид, Босфора и Дарданелите, затова е интернационалист.
И пасе трева.
Нито една българска риба не си знае гьола, тя плува най-добре в мътни води.
Когато тежи над един грам, обикновено се мисли за риба тон. Когато пророк Йона престои три дни и три нощи в утробата на българската риба, той излиза оттам сиромах Лазар. Защото му взимат по триста долара на час. Като за офис.
Българската риба не се яде с пръсти, нито с вилица, а с друга българска риба. Виното, с което се яде българската риба, се пие от чаша, направена от черепа на нейните врагове.
Българската риба се обединява единствено в консервна кутия.
Гръбнакът на българската риба е политически.
За нея дружбата е като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Това, което другите народи са направили за сто години, българската риба трябва да направи за двайсет.
Тя трябваше да се прави не само на риба чук, но и на риба сърп.
Без да бъде златна, тя изпълняваше всички желания на дядото. И на дъщеря му.
Исус с пет риби нахрани пет хиляди души.
Осем милиона български риби храниха осем души.
И чорапите им — пак кърпени.
Българската риба е най-опушената риба в света.
Тя съдържа не толкова фосфор, колкото фосфати. Българската риба се вмирисва откъм опашката. Според тези, които я управляват.
От три български риби се получават трийсет политически партии.
Българската риба е българоезична.
Тя е най-демократичната риба в света.
Преди тя е била дънна, а сега е летяща.
Хайверът на българската риба е червен и син.
Но обикновено я пращат за зелен хайвер.
Всяка българска риба мечтае да стане капиталистическа акула.
Пътят на българската риба към Европа и към света минава не през Босфора и не през Вашингтон, а през тигана.

вторник, 11 октомври 2011 г.

Alicante

Une orange sur la table                                   Портокал на масата
Ta robe sur le tapis                                         на земята - твоят халат.
Et toi dans mon lit                                            и ти в моя креват
Doux présent du présent                                 сладък дар на настоящето
Fraîcheur de la nuit                                         свежест на нощта
Chaleur de ma vie                                           на живота топлота


       Jacques Prévert                                       ©









събота, 8 октомври 2011 г.

ДЕТЕТО



Падат капки, изцедени от небето,
падат капки
и мокрят детето,

а то, от покрива на някой блок
замерва хората
и се прави на Бог.

Бог високо, цар далеко,
а замерваните хора
охкат меко

и глухо.
И мрънкат недоволни –
ще им се да беше сухо.

Слънчев лъч
разкъсва облака
и огрява хорската злъч.

Тюхкане, охкане,
пак сме сърдити –
да имаше ветрец и сянка поне.

А детето продължава
да цели хората:
„Ще се събудят, ще се събудят!...” – то се надява.

©