Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
„Стопанинът замина за Америка.“
Последните пет стиха от „Повест” на Атанас Далчев съдържат едни от основните елементи,
типични за неговата поезия – физическото пространство и обектите-символи, които
го изпълват.
Къщата, стаята, портретите, огледалото.
Също като Далчевия
лирически герой в неговата къща и ние, българите, се намираме на нашия малък и
удобен Балкански полуостров. Всъщност не толкова удобен, защото нещо вечно ни
притеснява.
Притеснява ни
гледката, която виждаме от нашия вече не затворен и черен, а широко отворен
прозорец със западно изложение. И вратата вече е зейнала, а дръжката й отдавна
е ръждясала, защото последният никога не затваря след себе си. Всъщност
последен няма – много са обитателите, напускащи своя дом и домът става все
по-пуст, а все по-самотните стопани не харесват гледката в огледалото.
Струва им се сякаш,
че стрелката на часовника тук се върти по-бавно. Струва им се, че неговото
слънце изгрява от Запад, а залязва натежало и самотно в градините, пожълтели от
годините. Струва им се, че всички пътища на спомена са минати, но те са
по-скоро забравени. И покрити с прах от колите на тези стопани, които бягат
далече от къщата, стаята, портретите и огледалото.
Българите винаги са
се намирали на границата между Запада и Итока. Все повече обаче се взираме в
рационалния, аналитичен Запад и се отдалечаваме от духовния Изток.
Прогнилите плодове
на този процес не убягват на съвременния българин. Във филма „Източни пиеси” той си казва: „Имам нужда от опора, но не ми трябва
бастун. Трябва ми някаква истина, на която да се опра.”.
Опустяването на
вечно търсещата човешка душа се наблюдава и в лириката на Далчев, който, сам
възпитаник на Запада и последовател на немската „нова обективност” в
литературата, остава незадоволен от своите търсения. Годините, старостта,
смъртта и безвъвратно изгубеното време са темите, които терзаят лирическия му
герой.
А в същото време от
Изток отеква гласът на Буда: „Вие сте
изоставили великия чист и спокоен океан и сте се вкопчили в една вълна, която
възприемате като цялото на водата в
стотиците хиляди морета”. Чарли Чаплин му подглася с малко ироничен
реализъм, казвайки, че животът, погледнат отблизо, е трагедия, а погледнат
отдалече – комедия.
Тази способност на
човека да се откъсва от предметите, от света и от времето, е на особена почит
на Изток, под формата на медитация. На Балканския полуостров медитация не се
практикува. Тук „откъсването” има географско измерение, а не духовно. Но нали
човек носи проблемите си със себе си – тогава няма значение дали сме в къщата
или изън нея. Разликата е в гледката от прозореца и в онази носталгия, която ни
тегли на Изток.
В края на краищата
слънцето изгрява именно оттам.
