Божеее

Брадата на Зевс го засърбяла,

затова Яхве се почесал.

Оказало се, че Аллах има въшки,

затова Ра взел, че се обръснал.

"Тъжната повест на човешкия/българския живот"

Ако случайно някой влезе в къщата,

там няма да намери никого;

ще види само прашните портрети,

коварното и празно огледало

и на вратата листът пожълтял:

„Стопанинът замина за Америка.“

    Последните пет стиха от „Повест” на Атанас Далчев съдържат едни от основните елементи, типични за неговата поезия – физическото пространство и обектите-символи, които го изпълват.

   Къщата, стаята, портретите, огледалото.

   Също като Далчевия лирически герой в неговата къща и ние, българите, се намираме на нашия малък и удобен Балкански полуостров. Всъщност не толкова удобен, защото нещо вечно ни притеснява.

   Притеснява ни гледката, която виждаме от нашия вече не затворен и черен, а широко отворен прозорец със западно изложение. И вратата вече е зейнала, а дръжката й отдавна е ръждясала, защото последният никога не затваря след себе си. Всъщност последен няма – много са обитателите, напускащи своя дом и домът става все по-пуст, а все по-самотните стопани не харесват гледката в огледалото.

   Струва им се сякаш, че стрелката на часовника тук се върти по-бавно. Струва им се, че неговото слънце изгрява от Запад, а залязва натежало и самотно в градините, пожълтели от годините. Струва им се, че всички пътища на спомена са минати, но те са по-скоро забравени. И покрити с прах от колите на тези стопани, които бягат далече от къщата, стаята, портретите и огледалото.

   Българите винаги са се намирали на границата между Запада и Итока. Все повече обаче се взираме в рационалния, аналитичен Запад и се отдалечаваме от духовния Изток.

   Прогнилите плодове на този процес не убягват на съвременния българин. Във филма „Източни пиеси” той си казва: „Имам нужда от опора, но не ми трябва бастун. Трябва ми някаква истина, на която да се опра.”.

   Опустяването на вечно търсещата човешка душа се наблюдава и в лириката на Далчев, който, сам възпитаник на Запада и последовател на немската „нова обективност” в литературата, остава незадоволен от своите търсения. Годините, старостта, смъртта и безвъвратно изгубеното време са темите, които терзаят лирическия му герой.

   А в същото време от Изток отеква гласът на Буда: „Вие сте изоставили великия чист и спокоен океан и сте се вкопчили в една вълна, която възприемате като цялото на водата  в стотиците хиляди морета”. Чарли Чаплин му подглася с малко ироничен реализъм, казвайки, че животът, погледнат отблизо, е трагедия, а погледнат отдалече – комедия.

   Тази способност на човека да се откъсва от предметите, от света и от времето, е на особена почит на Изток, под формата на медитация. На Балканския полуостров медитация не се практикува. Тук „откъсването” има географско измерение, а не духовно. Но нали човек носи проблемите си със себе си – тогава няма значение дали сме в къщата или изън нея. Разликата е в гледката от прозореца и в онази носталгия, която ни тегли на Изток.

   В края на краищата слънцето изгрява именно оттам.

Едип цар в кожени панталони

Как да си сготвиш компания за вечеря?

Когато си в кухнята всичко е толкова лесно.

Ножът е в теб и ти си властелинът на всичко живо, полуживо и дълбокозамразено.

Можеш да прекараш дразнещото синьо сирене през пъкъла на фурната и да го изкараш оттам с аромата, който на теб ти харесва.

Можеш да сготвиш твърдите тиквички, докато омекнат.

Да измиеш под чешмата пълната с кал глава на зелето.

Да обезкостиш рибата, за да не се забие някоя неочаквана костица в гърлото ти.

Да разбъркаш супата, така че бульонът да не е вечно на дъното.

Да изчакаш ябълката да узрее, за да не я ядеш кисела.

Вместо да дълбаеш до сладката сърцевина на динята, просто да си изрежеш парче и да го захапеш от сочната страна.

Можеш да сложиш в течния шоколад мляко, ако е прекалено сладникав или да добавиш мед в чая, ако е прекалено горчив.

Можеш да си направиш салата от най-свежите и готини зеленчуци, така че да няма гнили домати и бледи, безлични краставици в чинията ти.

И накрая - да си изпечеш тестено човече в желаната форма, с желаните подправки, въобще съвсем по твой вкус.

Но когато го вкусиш, тялото му ще се разтопи върху езика ти, защото е просто тесто.

€ -head

Glow from my tv set is blue like neon  Activated the remote I put the BBC on 

Recycling ideas head

Beerhead

Your cheap beer's filled with crocodile tears

Head with Wings

Head with Wings

Bulbhead

I'm Begining to See the Light

Balloonhead

Муза

Мойта муза

е Медуза

с хиляди ръце

като Шива

тя заспива

с каменно лице

Муза моя 

е пороят - 

прелестни сълзи

на Психея

Ерос пее

с влюбени очи

Тя е Байрон - лорд

на Ин и Ян,

сякаш пиян

от тих акорд - 

струна стара

на китара

Вдъхновение.

Наяве, в сън,

в сърдечен звън.

    

                                                        ©                                        

Маска

©

     Сонета 127

     Шекспир

Не считал никой черното за цвят

преди и не ценили чернотата.

Ценят я днес; тя шества в този свят,

петни и очернява красотата.

Откак подправят злата грозота

със цветове и багри, взети в заем,

светът, прогонил вяска красота,

е станал груб и зъл, неузнаваем.

И този взор на милата - стъмен -

затуй поглежда със тъга такава 

към този, който, сам от чар лишен,

със багри хубостта опорочава

и тъй блести от много тъмнота,

че мракът ни се струва красота.

Blue Lines

©

Massive Attack - Blue Lines

За племето абитури

ето какво се роди като хибрид между История на България и данданията около организирането на бала:



....и голяма част от племето абитури се разсели. За разлика от другите прабългарски племена кутригури, утигури и оногундури, стремящи се към изграждане на независима държава, абитурите трескаво търсеха упадъка. Ето защо абитурите се заселиха в областта Син Сити (Sin City). Там те умишлено попаднаха под властта на:

• гръцкото духовничество (гърци + музика за душата)
• Сръбското Турбо-Фолк княжество
• Източнотюркския кючекчийски хаганат (да не се бърка със Западнотюркския хаганат, след чието разпадане прабългарите начело с Кубрат основават Стара Велика България!!)

ВАЖНО!! Този автентичен исторически извор не е съставен от Теофан Изповедник - смята се, че религиозният византиец бил толкова потресен от гледката на разголените представителки на абитурите, че от страх да не бъде въвлечен в плътско изкушение от Лукавия си бил камшиците към Константинопол.

Предводителят на племето абитури не е споменат в Именника на българските ханове, но се приема хипотезата, че черепът му е бил по-празен дори от чашата-череп на император Никифор I., посребрена специално за хан Крум.

Религията на абитурите е политеистична - сред почитаните от тях божества са Тони Стораро (повелител на милионерчетата), Илиян (бог на тупалките и палатките), Софи Маринова (богиня на бурята в сърцата ни, вероятно заимствана от други тъмни и съмнителни народи), Ивана (покровителка на каращите бясно на червено и правещите за нея нещо откачено) и много други.

Археологическите разкопки показват, че абитурите водят уседнал (след петата водка) и улегнал (след десетата текила) начин на живот. 

Сред абитурите е прието да се принасят в жертва собствените им черни дробове.

Учените все още спорят за значението на сакралния ритуал на късане на салфетки.

Някаква шишарка

Тихичко си тананиках,

разхождайки се в парка

и нехайно аз подритвах

някаква шишарка.

Но изведнъж шишарката подскочи

и очи човешки ококори,

ядно тя дърветата посочи

и със ясен глас ми проговори.

Каза ми, че във гората

всяка взима тя се ражда,

каза ми, че я сърби кората,

отвътре сякаш нещо я прояжда.

„ ...И искам да узная аз какво е

нещото, дали въобще е мое!”

И всеки път, когато на земята пада,

започва да се бели. Кората се разпада.

„А отговорът, той ми се полага!!”

Шишарката обаче се разлага

преди да разбере какво се крие в нея.

„И всяка зима аз се раждам,

                                 и всяка зима крея...”

©






M.C.Esher Hand with Fir Cone 1921 woodcut

Черна стая, четири стени

Черна стая.

Четири стени.

Мракът царува,

крие ги

и ги души.

                         В черна стая

                         злото спи.

                         Страхът пирува.

                         В паяжини,

                         сенки – ти.

                                                  В черна стая

                                                  свещ се появи,

                                                  искра изплува,

                                                  тъмнината

                                                  се стопи.

                         В светла стая        

                         четири стени

                         с благодат се обрисуват,

                         вяра,

                         щастие си ти.

В светла стая

мрак не би

могъл да съществува,

светлината той

да помрачи.

©

Alicante

Une orange sur la table                                   Портокал на масата
Ta robe sur le tapis                                         на земята - твоят халат.
Et toi dans mon lit                                            и ти в моя креват
Doux présent du présent                                 сладък дар на настоящето
Fraîcheur de la nuit                                         свежест на нощта
Chaleur de ma vie                                           на живота топлота


       Jacques Prévert                                       ©

           

ДЕТЕТО

Падат капки, изцедени от небето,

падат капки

и мокрят детето,

а то, от покрива на някой блок

замерва хората

и се прави на Бог.

Бог високо, цар далеко,

а замерваните хора

охкат меко

и глухо.

И мрънкат недоволни –

ще им се да беше сухо.

Слънчев лъч

разкъсва облака

и огрява хорската злъч.

Тюхкане, охкане,

пак сме сърдити –

да имаше ветрец и сянка поне.

А детето продължава

да цели хората:

„Ще се събудят, ще се събудят!...” – то се надява.

©

misc

©

But words are things...

But words are things; and a small drop of ink

Falling, like dew, upon a thought, produces

That which makes thousands, perhaps millions, think.

                                                                                       Lord George Byron

Но неща са думите; и капчица мастило,

падаща като роса, е това, което мисълта

у хиляди, може би милиони, е родило.

                                                                                                            ©